Часовникът на стената показваше четири и малко, като не можеше да се разбере колко малко, защото точно на това място върху циферблата беше размазана муха с размерите на врабче. Инспектор Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, или както всички галено го наричаха – Дончо, седеше на затрупаното с преписки бюро, чиято роля, поради бюджетните съкращения се изпълняваше от ученически чин и се опитваше да пуши електронна цигара, което съвсем не кореспондираше с количествата пепел и фасове, разпилени по същото това бюро и по целия под около него. От вчера беше решил, че ще отказва цигарите, от които пушеше по три кутии дневно в спокойните дни – някакво безбандеролно копие на Жетан, без филтър, силно напомнящо на социалистическите цигари, които се пушеха, за да причинят спонтанен аборт.
Дончо въртеше из ръката си електронната цигара, която изключително му напомняше джобен фазомер и се чудеше дали има опасност да го удари ток, ако бръкне в контакта с нея, когато телефонът на бюрото му иззвъня:
- Да? - малко вяло каза Дончо, който вече като истински служител на държавна заплата беше изпил четири големи мастики на обяд (с които, ако прибавим и двете литрови халби бира, всъщност се изчерпваше целия обяд) и сега с нетърпение и видима досада чакаше да свърши работния ден.
- Какво? Сигурна ли си? Свържи ме веднага! – изведнъж досадата се смени с някаква странна смесица между тревога и учудване. Все едно си пръднал, но си успял да надскочиш очакванията си.
- Какво има Жю? Как така си сменила работното място? Какви странни неща? Добре ли си? Къде си сега? Ало? Жю?! Ало?! Чуваш ли ме?!
От другата страна телефонът прекъсна.